Ян Паточка

...Няколко думи за автора на споменатото есе [Войните на ХХ век и ХХ век като война], чиято съдба поставя възгледите му в особена историческа рамка. Ученик на мислители от ранга на Хусерл и Хайдегер, Ян Паточка (1907–1977) би трябвало да има кариерата на чисто академичен философ, особено след успеха на хабилитационния му труд „Естественият свят като философски проблем“ (1936 г.). Ала Историята, тази „доминанта на действието“, както я определя в книгите си Паточка, изобщо не произтича от онова, което пак той нарича „зряща свобода“ – свободата да се остави нашия свят да бъде такъв, какъвто е. Нищо подобно: нацистите му забраняват да преподава в Карловия университет след завземането на Чехословакия, след което пък комунистите, на свой ред, на два пъти подлагат преподавателската му дейност под забрана – след 1948 г. и след 1968 г. (вторият път го „пенсионират“ окончателно). Паточка не се отчайва. Остава верен на идеите си, не се отказва от феноменологическия метод и свободата на мисълта, не се „марксизира” (в годините на комунизма не прави идеологически отстъпки, а подготвя академичното издание на трудовете на просвещенеца-педагог Ян Амос Коменски). От 1972 г. провежда в жилището си „нелегални семинари“ с инакомислещи студенти и хуманитаристи, подписва дисидентската „Харта 77“, а през 1977 г. става един от първите ѝ говорители (заедно с Иржи Хайек и Вацлав Хавел). Отговорът на властта е брутален: Ян Паточка бива задържан многократно, подлаган е на безкрайни кръстосани разпити, след един от които губи съзнание и умира в болницата от мозъчен кръвоизлив. Писателят Хорхе Семпрун, който е по това време в Прага, за да се срещне с деятелите на „Харта 77“, свидетелства, че властите затварят цветарниците на чешката столица в деня на погребението му, за да ограничат изразите на почит и уважение към покойния мислител.

Тони Николов. XXI век като въпрос. Портал за култура, изкуство и общество, 26.01.2017.